Кой се фука, че я познава? – за голямата

„ Кой се фука, че я познава? ” – за огромната наша актриса, назаем от „ 50 интимни срещи ” на Иван СТОЯНОВИЧ

(Катя Паскалева в кадър от кино лентата „ Козият рог ”, 1972, реж. Методи Андонов)

Виждал съм я пронизана от облици, изумен по какъв начин по този начин надълбоко са я пронизали; виждал съм я супер радостна на маса, дипломатично-съобразителна на конференция, изключително в чужбина, скандираща до прегракване по сини манифестации и турнета, смразяващо безмълвна, когато на чашка или в някое интелектуално общество се заперчат антипатични (според нея) лица – основно бездарни и малоинтелигентни, отново съгласно нея – дублирам го за всеки случай, тъй като е мълчала като мъртвец и в моя компания… Какво ли към този момент не е изиграла на сцената и пред камерата, въпреки че класическата рецензия, вероятно с цел да резервира личното си възрастово самочувствие, я води още като „ младо потомство актриси ”. 

Катя Паскалева.

Всеки има лична визия за една актриса, собствен персонален контакт с нея, въпреки от време на време изобщо да не я е виждал отвън представлението или кино лентата. Пред оня, който има връзка с нея отвън облиците, от нея прекроени, стои алтернативата да избере индивида или ролята. Аз не мога да се отърва от внушението, което ме раздруса преди двадесетина години от нейното безмълвно Момиче в „ Козият рог ”, режисура на Методи Андонов. Мисля (или ми се желае да бъде така), че този персонаж, като изплатен гроб за безконечни времена запечата марката на Катя Паскалева с нейните най-трайни качества – при извънредно спестовно произнесен текст, в една необикновено комплицирана психическо-физическа еволюция от озверено създание към влюбена жена да ни убеди в Божията мощ на човеколюбието – единствено с искрящите си артистични средства. Този съвсем неосъществим поврат Катя потвърди и в други театрални и кино спектакли, които е досадно да изброявам в този момент. 

И въпреки всичко, не мога да прескоча оная влудяваща простачка от „ Вилна зона ”, незабравимата драма с биволицата от „ Матриархат ”, разтърсващата женска орис от „ Спирка за двама ”… А в театъра – трагичен свят след трагичен свят, толкоз все друг, че ти се коства невероятно една актриса освен да го побере, само че и изтънко да го разиграе, преразкаже. Като си спомня, да вземем за пример, какво ролище извади в „ Одисей пътува за Итака ” на Константин Илиев, тя приказва единствено за „ свърхзадача ”, тя желала да играе по този начин, че да не я виждат изобщо в хода на действието… Затова, познавайки я ненапълно и отвън функциите й, считам, че тя има онази дяволска комбинация от плътната, сякаш незабележима сянка в комплицирания сюжет, до остро динамично изразените качества като на това Момиче от „ Козият рог ”: звяр, когато ненавижда, и розов облак, когато обича. 

Отдавна се знае, че артистът, същинският, къса за всяка роля нещо от себе си, с цел да зареди своя воин, да му се отдаде, с цел да го изиграе. При тази професионална самопожертвователност за непрекъснато ангажирания артист има заплаха за изгуби своята персона. Примерите са безкрайни. Но Катя не попада измежду тях. Тя си обича личния темперамент. Или се избавя с него? Далеч съм от мисълта, че тя желае да прости на героините си, откакто ги е изиграла, или че прости на самата себе си за това, което не е изиграла. Май ще излезе, че Катя е мъченица. Не се фукам, че я познавам, само че все ми се коства, че чувствителността господства над нейната рационалност. Нежност и неучтивост, трагедийно и комедийно начало, тактичност и фамилиарност на  държанието – всичко това върви ръка за ръка у нея, и то при височини и падове, които можеш да улучиш единствено в случай че си Вилхелм Тел. 

Изтеглени с ченгел мисли на Катя Паскалева: 

• Ако не съм влюбена в режисьора, изобретявам, че съм влюбена, другояче го намразвам. Така май и с сътрудниците – всеки обичам, до момента в който играем.

• Повече шубе имам на сцената, пред камерата е по-уютно някак, няма го фена в оная непосредственост…

• Ако има нещо, от което се тормозя непрекъснато, то е наслоеният комплекс на подправено пионерче – да не би да сбъркам някъде!

• Бая съм отказвала функции – в случай че съм играла някоя пошлотия, то е от доверчивост, не от алчност. Уж разгадавам в началото на  себе си, след това се предавам на режисьора – всяка жаба да си знае гьола. 

• Пазя се възприятието ми за самозапазване да не се трансформира в самопохвала. 

От: „ 50 интимни срещи ” Иван СТОЯНОВИЧ, 1994 година
Снимка: Катя Паскалева в кадър от кино лентата „ Козият рог ”, 1972, реж. Методи Андонов